СВЕТИ СИНОД
НА ЦЪРКВАТА И.П.Х. ЕЛАДА
АНТИЦЪРКОВНАТА ПОЗИЦИЯ
И ИКУМЕНИЧЕСКАТА ЕКЛИСИОЛОГИЯ
НА БИВШИТЕ ЕПИСКОПИ
ПАХОМИЙ, ЕВСТАТИЙ И КИРИК,
КАКТО СЛЕДВА ОТ ТЕХНИЯ НЕОТДАВНА
ИЗДАДЕН „ТОМ НА ЕДИНЕНИЕ“
Атина, март 2019
Както е известно, нашият Свети Синод чрез Решението си с прот.№3520/12-1-2018 низвергна Митрополитите на Арголида Пахомий и на Патра Евстатий от Архиерейския сан по причина на: Неподчинение, непослушание, пренебрегване на Светия Синод, заговор-съзаклятие, фракционизъм[1] и незаконно събрание, парасинагога[2] и за причинение на бунт, въстание и схизма. Впоследствие, оставайки непокаяни, даже присвоявайки и узурпирайки Синодалните отговорности, Светият Синод ги отлъчи напълно от тялото на Църквата, „като вече гнили членове и неприемащи изправление“ чрез Решението си под прот.№3544/22-6-2018.
Впоследствие двамата бивши Епископи Пахомий (Аргиропулос) и Евстатий (Турлис) се обединиха с низвергнатия и отлъчен преди години, по причина на злославие и схизма, бивш Епископ Кирик Кондояни и формираха нов общ „синод“, образуван от обединените две страни. Те написаха и разпространиха „ТОМ НА ЕДИНЕНИЕТО“, в който са включени, както казват, начина на уреждането на дотогавашните им „търкания и разделения“ и „Общото им Изповедание на Вярата“.
Естествено състоянието на тия двама бивши клирици на Църквата не е изненада за нашия Свети Синод. Събитията, които предшестваха през последните четири години, показаха ясно какъв щеше да бъде развоя, след като двамата по-горе упоменати действаха на основание на план: единият, изявявайки писмено желанието си за единение „с обкръжението на Кирик“ (вж. послание на Арголидския Пахомий под прот.№86/30-7-2015), а другият, съучаствайки тайно от Светия Синод в официални срещи (хотел „Стенли“, октомври 2016) и в тайни диалози с г-н Кирик и обкръжението му.
Обаче начинът на станалото понастоящем тяхно „единение“ изумява логичността и чувствата на всеки православен вярващ. Въпреки това „съединението“ е възможно да заблуди и да предизвика смущение у някои, които не знаят и пренебрегват събитията или у такива, които се подвеждат по сантименталности. Външно погледнато, мотивацията за премахване на схизмата между последователите на Отеческия Календар е логична. Но вдигането на всяка схизма трябва да стане по начин, който се определя от Каноничния Ред на Църквата, а не по начини, които нарушават и потъпкват Православната Еклисиология[3] – Изповедание на Вярата. Още повече – вдигането на старостилните схизми не означава единение на много схизматически групи в една, а възвръщането на откъсналите се в Едната Църква на Христа!
За съжаление не е първи път, когато се извършват подобни „обединения“, които нямат за основа и критерий Истината, а преднамереността и користността. Тези извращения са проникнали и в широкия кръг на последователите на Отеческия Календар, и на тези, които се представят за „антиикуменическа“ група.
Преди не много години двете старостилни групировки (на т.н. флоринеи-акакиевци и на противостоящите) се обединиха по начин, който напомня икуменическо протоколно деяние. То произлиза от тлеещия икуменически дух и показа голямото отсъствие на православно еклисиологическо отъждествяване с изповеданието на вярата и самосъзнанието на тази старостилна формация. Няма да се занимаваме с това, защото Светият Синод вече се определи относно тази тема и одобри съответното Решение на Отговорната Богословска Комисия, което се издаде през 2015 г. Това, в което ще се съсредоточим, е темата по „Съединението“ на откъсналите се от Църквата ни бивши Епископи.
Светият Синод откри и различи, че в този „Том“ освен първопоявилите се „православни изрази“ и прокламации се крие изкуствено и лукавият икуменически дух, а в решенията се следва икуменическата практика. Поради това Светият Синод възложи на Синодалната Богословска Комисия обстойно и подробно изучаване на този „Том“ с цел да се докажат, на основата на Православното Предание, сериозните им отклонения и безсмислици, които ги показват като изразители и служители на антихристкия икуменизъм, на най-голямата ерес на всички епохи!
По-долу поместваме Решението на Синодалната Богословска Комисия, за да могат всички вярващи да узнаят истината и да избягват напълно църковно общение с тях, както ни заповядват Богоносните Отци на Църквата.
ВЪВЕДЕНИЕ
По нареждане на Светия Синод, Синодалната Богословска Комисия, в състав:
1. Високопреосвещеният Митрополит на Лариса и Тирнаво г-н Игнатий, като Председател
2. Високопреосвещеният Митрополит Китийски (на Кипър) г-н Севастиан
3. Високопреосвещеният Митрополит на Фтиотида г-н Пантелеймон
4. Йеромонах о.Матей Хули
5. Свещеник о.Лука Микелин
6. Богослов Димитрий Катцура
7. Богослов Георгий Гледзако
като членове съставиха следното Решение по отношение на издадения „Том на единението“, на обединените групи на низвергнатите бивши Епископи Пахомий – Евстатий и Кирик.
По начало се констатира, че изследваният текст на „Тома“ представлява своеобразно съглашение-договаряне и сдружение на собственици, и съвсем не църковен текст – решение на Църковен орган. Това се заключава от факта, че текстът прилича на частно споразумение или на устав, на сдружение-корпорация на основата на гражданското право, където по желанието на договорените се основава сдружение-корпорация и на тази основа се образува в продължение „извор на право“- устав.
От църковна гледна точка въпросният текст е лишен от еклисиологическа основа и каноническа поддръжка. От една страна договарящите се са се откъснали от Църквата, а от друга страна те не привеждат Свети Канони, за да докажат твърденията и решенията си. Освен това, след изучаване на „Тома“, следва явно изводът, че в съдържанието и духа на този текст съществуват почти всички познати икуменически отстъпления от Православната Еклисиология и Истина.
Съдържанието на този текст, в съчетание с историческите факти, може да се резюмира, както следва:
БЕЗЗАКОННОТО И НЕКАНОНИЧНО СЪТРУДНИЧЕСТВО И УКОРНИТЕ ТОЧКИ НА „ТОМА НА ЕДИНЕНИЕТО“
1) Трима низвергнати от Светия Синод на Йерархията на Църквата на И.П.Х.-Елада – бившите Епископи (Пахомий, Евстатий, Кирик), един недоказуем, представящ се за „Епископ“ на Румъния (Геронтий) – още един недоказан, представящ се за „Епископ“ (Касиан) – и четирима, ръкоположени от третия от низвергнатите бивши Епископи със съучастието на първия от недоказаните, представящ се като „Епископ“ на Румъния, „Епископите“ на Кения (Матей), Украйна (Серафим), Румъния (Партений) и Ливан (Серафим) се съгласяват да възобновят взаимно „църковно литургическо общение“ с цел да образуват една нова група, следваща отеческия календар, която се представя като „анти-икуменическа“.
Причините, поради които преди това не са имали църковно общение помежду си, не се изследват, даже и не се поставят. Говори се основно за: възстановяване на разклатеното от няколко години канонично църковно общение (стр. 6). От това следва заключението, че причината за всичко това не са по същество проблеми с вярата и каноничния ред, а „критики и осъждания“, произтичащи от човешки слабости.
На практика не са изследвани причините за прекъсване на църковното общение и различията помежду им, защото, както пишат, предпочитат: по-висшето, което е в Христа и според Христа единение … на двете страни. Обаче единението в Христа и според Христа не се постига чрез премълчаване и съприкриване на различията и по-специално на злославията.
Църквата винаги е изследвала причините за прекъсване на църковното общение на откъсналите се от Нея и на всички еретици. Това не е без значение и не може да не се изследва. В който и да е случай на възстановление на църковно общение, освен наложителното приложение на произтичащите условия от Каноничния ред, е нужно и специално внимание и мерки с цел да не се възвърнат откъсналите се в предишните си грехове.
Възвръщането и възстановлението на схизматиците в църковно общение предизвиква радост на всеки вярващ. Но то трябва да бъде истинско, а не фалшиво. Трябва да бъде искрено, а не лицемерно. В противен случай проблемите, които те ще предизвикат, ще са чудовищни. За да осигури истинността и искреността на възвръщащите се в Църквата, чрез своето Предание (Реда и Деяние) поставя определени предпоставки относно възстановяването на схизматиците:
а) Изисква се покаяние от тяхна страна. Когато не съществува съкрушение и искрено покаяние, е напълно сигурно, че в бъдеще ще се причинят отново сериозни проблеми от същите, защото не се е прекъснала причината на схизмата, която е егоизмът.
б) Схизматиците трябва да се възвърнат в общение с поместната Църква, от която са се откъснали, защото възобновяването на общението със Съборната Православна Църква се извършва изключително и само чрез възстановяване на общението с поместната им Църква. Също няма смисъл една поместна Църква да възстановява общение с клирици, които са се откъснали от друга поместна църква. Защото така се пренебрегва поместната Църква и се нарушават базовите основни начала на Църковното Предание. Според това Предание осъдителното Решение за църковни престъпления на Една Поместна Църква важи за Цялата и навсякъде във вселената Църква (12-то и 32-ро Апостолски, 6-то на Антиохийския, 9-то на Картагенския).
в) По икономия възвръщащите се от схизма клирици могат да бъдат приети в същия сан след хиротесия от каноничен Епископ, с предпоставката да не са неръкоположени или саморъкоположени. Други случаи не могат да бъдат излечими чрез икономия, но се налага каноничното им ръкоположение.
г) Схизматическите Епископи, които се възстановяват, не могат да поемат църковни Епархии, в които съществува каноничен Епископ. 8-мият Канон на 1-вия Вселенски Събор решава проблема по възвръщането на схизматическите клирици (Катарите) в църковното общение и определя следното: Относно ония, които се присъединяват към Светата Съборна и Апостолска Църква и които някога наричали себе си чисти, Светият и Велик Събор постановява: след възлагане ръка върху им да остават в клира. …. Затова там, където в села или в градове всички клирици се окажат само от тях (т.е. от бивши схизматици), да си останат в същия чин. Ако ли там, където има епископ от Съборната Църква, някои от тях се присъединят към църквата, ясно е, че епископското достойнство трябва да принадлежи на епископа от Православна Църква; а оня, който се е именувал епископ у така наречените чисти, ще има презвитерска чест, освен ако местният епископ намери за добре да допусне и той да има участие в честта на това име (на епископ) …. но не бива в един град да има двама Епископа.
Т.е. Епископи, които произлизат от схизмата, не могат да заемат мястото на каноничен Епископ, но трябва да бъдат под каноничната му юрисдикция, освен ако в една епархия не съществува каноничен Епископ, тогава може бившият схизматически епископ да приеме тази епископия.
Ако не съществуват по-горните предпоставки, е сигурно, че ще имаме едно антиканонично и привидно възобновление на единението и едно лъжовно, и лицемерно единение, което бързо ще се разруши с катастрофални последствия за поместната и цялата Съборна Църква.
За съжаление никоя от тези Канонически предпоставки не са спазени в случая на това обединение на схизматиците, защото:
I) Не съществува изразено покаяние от страна на схизматиците, нито даже израз на скръб и извинение за 15-годишната схизма, която измъчи Църквата и скандализира Божия Народ. Не се упоменава никъде в текста думата „схизма“, нито кой е виновен, нито кой се възвръща в Църквата.
II) Няма никакво желание за възвръщане в каноничната Църква, от която са се откъснали, но напълно Я пренебрегват.
III) Не се (пре)ръкоположиха (или дори не беше извършена хиротесия) на групата на схизматическите румънски „Епископи“, които както се вижда, имат ръкоположение произхождащо от една страна – от схизматическата т.нар. „Жива Църква“ (от Русия), а от друга страна – от сергианската „Московска Патриаршия“.[4]
IV) Като низвергнати те не само не почетоха съответните църковни решения като схизматици не се възвърнаха в Църквата, нито се подчиниха на каноничните Епископи, но в същината и обсебиха, и присвоиха техния сан! Още повече имаме и замяната на Каноничния Синод с един нов лъжесинод, който те съпредставляват и заобиколят, и нарушават това, което определя 4-тия канон на Светия Събор в Антиохия: Ако Епископ, когото Събор е низвергнал от сан или Презвитер, или Дякон, низвергнат от Епископ, дръзне да извърши някоя свещена служба, по предишния му обичай (чин) – такъв по никой начин не може да има надежда нито да бъде възстановен в бившия си чин от друг Събор, нито да бъде допуснат да представя доказателства за свое оправдание. При това трябва да бъдат отлъчени от Църквата и всички ония, които се събират с него, а още повече, когато, знаейки за произнесеното осъждане срещу гореспоменатите, дръзнат да общуват с тях.
2) Начинът по възобновлението на църковното им общение е малко да се нарече странен и антицърковен. Казват в 7-ма страница на „Тома“ на обединението си: …поставихме всички заедно и съвместно делото и деянията си пред съда… на разпнатия Христос, виждайки ясно, че Праведния Съдия… ще въздаде Праведен и човеколюбив съд за деянията и пропуските на всеки един от нас и ще потвърди сана и служението на всеки един от нас в Светата Негова Църква.
Непосредственото пряко обръщение към Христос, за да съди от сега делото и действията на „пастирите“ и да потвърди сана и служението на всеки в Църквата, е странен парадокс-размишление. Христовият съд ще стане на Второто Му Пришествие.
Обръщението към Христа и „връзката, и възванието на „водачите“ на Църквата, и техният отчет към Христа предизвиква голямо смущение. Това представлява болна религиозна сантименталност и опасна заблуда.
Православните и Канонични Пастири на Църквата са отговорни пред Църквата и по-специално пред Нейната Законодателна Власт-институция, която е Светият Синод на Епископите. По време на приемането, избора и ръкоположението си Архиереите обявяват и обещават пред Бога и вярващите послушание и отговорност към Синода през целия си живот.
Според Православното учение и каноничен Ред, Светият Синод на Каноничните и Православни Епископи е отговорен и приема Решения относно всички теми и проблеми на Църквата.
Следователно, чрез илюзорното си парадоксално потвърждение на сана и служението си от Христос, те се оприличават на тези, които не се доверяват на своите духовници и се „изповядват“ пред иконата на Христос, залъгвайки себе си, че им е „простено“.
И така, в случая, ако не се касае за непонятни и непотвърдени църковни и богословски изрази и формулировки, тогава имаме първопоявили се протестантски еклисиологически нововъведения (постановки).
3) За злославието на бившия Епископ Кирик и неговата група по отношение на Светата Троица, като уж „Първа безначална Църква“ и „Единение на Лицата“ пишат: „за единението“ на трите Божии Лица, … което Светите Отци … постановяват и учат, и ние … изповядваме и приемаме … (стр. 10, 12) и относно термина „Безначална Църква“, за Триединния Бог решихме да не се използва повече този термин за Светата Троица, … защото като Светотриадически термин е Отечески недоказан … (стр. 12).
По начало трябва да се отбележи, че конкретните формулировки не изправят упоритата, свадлива защита на новаторството и злославието за период от 20 години. Каноническият Ред изисква осъждането и публичното му отхвърляне чрез изповедание на вярата.
По-специално относно „единение на Лицата“ не е достатъчно да се обяви приемането на това, което учат Отците. Изисква се поне да се изповяда правилното – точно и ясно. Колко повече, че тази теория е новаторство от папско произхождение, както ясно произтича от съответните доклади на „Декрета за икуменизма“ на Втория Ватикански Събор. Той приема като най-висш прототип и начало на тайнството на Църквата „единението на трите лица на Светата Троица в един Бог – Отец, Син и Свети Дух.“
Същата теория се среща широко в Икуменизма, от една страна като опит за отдалечение от Христологията, а от друга – като опит за утвърждение на единението на Църквата върху Троическата Догма (виж Н. Мацука „Протестантизмът“, стр. 197-198 и Текстове по Решенията на т.нар. „Свети Велик“ лъжесъбор на Крит, който се е състоял през 2016 год. в Колибари, Ханя).
Недостатъчно и погрешно се противостои на злославната теория относно Светата Троица като „Безначална Църква“. Тя се характеризира като „отечески недоказана“, което означава новаторство и по-точно злославие. Само се обявява, че „решихме да не се използва повече този термин за Светата Троица“! Т.е. изповядва се и се признава косвено, но ясно, съществуването и поддръжката на едно нововъведение-злославие и въпреки това предизвикателно се избягва канонично налагащото му се отхвърляне и осъждане.
Това противопоставяне обаче само по себе си представлява Новаторство срещу Каноническия Ред и предание на Православната Църква. Когато Синодът на православните Епископи се е определял по отношение на злославията и новаторствата, както в случая, Църквата винаги е изисквала и налагала осъждането и публичното им отхвърляне. В противен случай не се потвърждава истинското покаяние на поддръжниците на злославието, не се защитава правилната Вяра и учение на Църквата, нито се съхранява паството Ѝ.
Освен това признаването, че конкретните теории са отклонения от правилното учение на Църквата, прави Синодалните Решения и наложените по тази причина Низвержение и Отлъчване на Кирик несъмнено силни. Затова не е възможно да се признае като действително и канонично, което и да е негово църковно действие и деяние от миналото. Това важи и за неговия „синод“, и „деянията“ му, след като съвместно приеха и унаследиха упоменатите злославни теории на последния.
4) Антицърковно е и „решението“, което се дава от обединените две схизматически групи относно темата за извършените в миналото ръкоположения. В „Тома“ се упоменава, че: Относно извършените Архиерейски ръкоположения, от двете страни, беше решено тези ръкоположения да бъдат приети като канонични и действителни, след като са били извършени. И относно едноличното ръкоположение (заб. отнася се за наследниците на Виктор Леу от Румъния), че „необходимо е да бъдат приети по намерение и действие, действителни“ (стр.15, 16).
По начало кога в църковната история е ставало въпрос за съществуването на две „страни“ и равнозначно признаване на каноничност на антиканонично извършени действия от намиращите се в извънцърковно общение?
Оставя се да се подразбере, че преди съединението си всички договорили се, разделени в две групи, се представят (a priori) като винаги принадлежащи членове на „Истинската Православна Църква“- и преди единението им, и след това.
Поставя се въпросът за съществуването на „две страни“, без да се уточнява коя „страна“ представлява „Църквата“ и коя „страна“ се възвръща в нея. Така се заключава, че и „двете страни“ представляват „Църквата“!
Това като заключение се подкрепя и от факта, че договорените съглашатели взаимно признават, ретроспективно от миналото, всички обредни деяния, извършени от „двете страни“ „по намерение и действие действителни“ (sic). Признават се „ръкоположения“, „тайнства“ и т.н. и най-вече „след като са били извършени“, когато не са имали литургическо общение помежду си.
По-горното обаче представлява една теория, която ни насочва към познатите измамни еклисиологически постановки-позиции на последователите на бившия Флорински Хризостом Кавуриди (†1955) „Акакиевците“ и „Противостоящите“.
Тук трябва да се отбележи, че бившият Хризостом Флорински новаторства църковно чрез теорията си за „сила, но недействие“ на схизмата на Новостилната (Новокалендарна)[5] „Църква“. С тази своя теория той по същина призна действителността на извършените тайнства на новостилците[6]. Колко повече обаче грешат и новаторстват договорените съглашатели в „Тома на Единението“, които признават с „гола глава“ и без пистолет опрян на нея, „по намерение и действие като действителни“, всички извършени обредни действия и „тайнства“! И то не само извършените в миналото, но според странната си ексцентрична теория за „страните“ на Църквата, признават и окончателно осъдените от църквата тайнства на злославни и схизматици!
Това се касае за случая с новаторската, така наречената „Жива Църква“, от която е бил ръкоположен за „Епископ“ Серафим Ляде, който е ръкоположил Виктор Лео.
Ако някой има намерение да извърши Църковни тайнства и чрез извършеното вече действие е достатъчно да се даде действеност (сила) на това тайнство, независимо дали извършващият взема, или не такова право от Църквата, дали се намира, или не в Нейните предели, то тогава за всеки ще е възможно да извършва действителни тайнства.
Това обаче не само не е възможно, но напротив, поддръжката на такава теория съставлява една от главните тези, проповядвани от „Декрета за Икуменизма“ на Втория Ватикански Събор. Това представлява не само църковно отклонение-отстъпление, но икуменизъм във висша форма!
Освен това и паралелно съподписалите „Тома“ неоправдано считат за „никога неизвършени“ взаимно взетите решения „относно поставяне обвинения, относно налагане църковни наказания, относно прекъсване на църковното общение“. Те отменят всяко обвинение, което е било публикувано от двете страни в миналото.
Т.е. от една страна те нехаят напълно за обосноваността и каноничността на осъдителните решения, от друга страна не могат да мотивират, нито да потвърдят, нито да докажат от своя страна каноничността на всички тия отмени. Това обаче представлява своеволие и води към пълна канонична безизходица!
В края се поставя покана към всички, които не се намират в общение с договорените в така нар. „Том на Единението“, „да оставят“ (стр. 19) и те „Осъдителните Решения“, които съглашателите-договорени вече са „премахнали-отстранили“ за своя сметка. Така остава да се подразбере, че тези, които не съучастват в съглашението и в новата им групировка, не принадлежат към „Истинната Православна Църква“. Всеки коментар е излишен!
5) Става въпрос „за ръкоположението на епископ Виктор Леу, от когото носят ръкоположението си двамата Румънски Архиереи … потвърждава се (заб.: недоказано), че ръкоположилите го Архиереи са били приети от Синода на Архиереите на Руската Емиграция (Диаспора) и са имали безпрепятствено архиерейство, когато след изучение и изследване са извършили ръкоположението на Виктор Леу“ (стр. 17).
По начало предизвиква удивление и недоумение заявлението, че Синодът на Руснаците от Емиграцията е православна и канонична църковна Власт.
Защото, както знаем, Руснаците от Емиграцията в този период от време са били в общение с т.н. „официални Църкви“ като явно са принадлежали към тях и също са общували с новокалендарците.[7] Пренебрегват се и се премълчават много публикувани данни и факти, колкото за същия Виктор Леу, толкова и за ръкоположилите го, които произхождат от схизматици.
На това място считаме целенасочено да се постави кратка информация относно Виктор Леу, която ясно следва да се характеризира като крайно проблематична по отношение църковното му назначение и приетото от него канонично Апостолско Приемство.
Виктор (в света Василий) Леу (†1978) се е родил в Румъния през 1903 г. Бил е син на свещеник, който по-късно е станал Епископ. След като се е сгодил, се е ръкоположил за дякон и свещеник в новостилната Румънска Патриаршия. Съпругата му е била убита по време на Втората Световна Война.
След края на войната и установяване на комунистическа власт в Румъния той приема пострижение в монашество. Той напуска страната и през Югославия след много перипетии пристига в Австрия, където с помощта на Световния Съвет на Църквите (С.С.Ц.) му е дадено разрешение да служи като клирик на новостилната община на румънските политически бежанци в Залцбург. През същия период Румънската Новостилна Общност се самопровъзгласява за „Автономна Румънска Православна Църква“. На своето събрание тя избира Виктор за кандидат за сана Архиепископ.
Световният Съвет на Църквите и властите на Австрия признават това решение и дават австрийски паспорт на Виктор. Така Виктор и другите представители на Новостилната Румънска Общност отиват в Мюнхен, Германия и влизат във връзка със Синода на Руската Православна Задгранична Църква (Р.П.З.Ц.) с цел ръкоположението на Виктор за Епископ.
Въпреки че не съществува информация за внасяне на такова искане в Синода на Р.П.З.Ц., Виктор Леу изглежда (недоказано), че е бил ръкоположен за Епископ през декември, 1949 г. в Мюнхен от двама Епископа на Р.П.З.Ц. – Митрополита на Берлин Серафим Ляде (1883-†1950) и Архиепископа на Виена Стефан Савбо (1872-†1965).[8]
Тези двама Епископа произхождат от схизматически лъжецъркви. Първият, от т.нар. „Жива Църква“[9], анатемосана от Московския Патриарх Тихон (†1925) през 1922 г. и вторият, от контролираната от Съветската власт Московска Патриаршия на Сергий Страгородски (†1944).
Въпреки това са били приети от Р.П.З.Ц. без никакво действие за възстановяване на архиерейския им сан. Виктор Леу като „Епископ“ на Румънската Новостилна Общност на Австрия развил антикомунистическа дейност с цел преврат на режима в Румъния. През 1952 г. е заловен от съветските тайни служби и прехвърлен в Москва. В края на краищата е бил заключен в затвора в Букурещ, Румъния, откъдето е бил освободен през 1965 год. След освобождението си, не желаейки да има връзка с Румънската Патриаршия (на която е бил клирик), по причина на сътрудничеството и с комунистическата власт, а не по причина на вяра, се е прикрепил към румънските старостилци. Той ги убеждава без наличие на доказателства, че е бил ръкоположен за епископ от Р.П.З.Ц. По-късно ръкополага еднолично йеромонаха Нифон (Dobrogeanul) за епископ. От тези „ръкоположения“ произхождат румънците, договарящи-съглашаващи се в „Тома на Единението“. Изключително значимо е свидетелството на блажения руски монах и изповедник о.Епифаний Чернов (†1994г.) в съответното негово писмено изложение към Светия Синод на Църквата ни по отношение на периода след установяването на атеистическата власт в Русия, причинила църковната ситуация. В това изложение се представя засвидетелствано отпадането на Р.П.З.Ц. от православния и каноничен ход. Освен това, той привежда и определени факти по отношение на ръкоположилия Виктор Леу „митрополит“ Серафим Ляде, което по причина на общоизвестността и достоверността на лицето на о.Епифаний е достоверно и не подлежи на съмнение. Това значимо свидетелство са знаели или дори е трябвало да знаят водачите на двете обединени „страни“ Пахомий, Евстатий и Кирик. По-долу прилагаме подробен откъс от Изложението на о.Епифаний, поради важността му.
ОТКЪС ОТ ИЗЛОЖЕНИЕТО НА ОТЕЦ ЕПИФАНИЙ (†)
Разпространение на новаторството в
Руската Задгранична Църква[10]
„1. Преди много години се е случило това, за което Господ казва в притчата:
спя́щымъ же человѣ́комъ, прiи́де вра́гъ его́ и всѣ́я пле́велы посредѣ́ пшени́цы и отъи́де: (И когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде) (Мат.13:25).
Това събитие се е случило в нашата Църква и по вина на всички нас, защото ние духовно „спяхме“ и продължаваме да „спим“. То се е зародило в разрушителния ум на враговете на Христовата Църква, в ума на съветската власт в началото на 20-те години.
А водачът на тези коварни планове е бил този, който се е криел под псевдонима „Емелян Ярославски“. Истинското му име е било Губелман (Янкел), лидер и комисар на безбожието и богоборството. Той и сътрудниците му, използвайки древното мото на завоевателите: „разделяй и владей“, разработили план за борба и унищожаване на омразната за тях Православна Църква.
Освен гоненията и терора, които върлували по онова време, те кроили планове да причинят схизма в самата Църква, за да отделят от Руската Православна Църква уж „православната“ ѝ част, послушна във всичко на богоборната власт, която отвътре трябва да води борба против Истинската Църква.
Така се появява „Живата“ или „Обновленска Църква“. В тази „Църква“ се обединявали „лидери“ от различни рационалистични направления. Поради тази причина се чували различни гласове: някои отричали светите икони и кръстния знак, а други – светите мощи. Някои отричали всички тайнства, освен кръщението. А имало и такива, които се опитвали да отхвърлят не само почитанието на светиите, но и на Пресвета Богородица, и дори на Божествеността на нашия Господ Иисус Христос. Те говорили за Преблагословената Приснодева Мария: „Тя е обикновена жена, точно като всички жени … И Нейният Син е, разбира се, само човек, а не Бог!“
И е бил създаден от „живоцърковниците“[11], угаждащи на безбожната богоборна власт на антихриста, напълно безбожен „символ на вярата“, публикуван в списанието „Жива Църква“ през 1925 г. от тринадесет члена. Този „символ“ започва с думите:
„1. Вярвам в една велика сила, която е създала света, небето и земята, видимите и невидимите светове.
2. В едно съборно човечество и сред него – (в човека) Иисус Христос …“
И след всичко това е напълно разбираемо обявлението, че каноничните правила, с които Светата Църква се е ръководила в продължение на две хиляди години – Правилата на Светите Апостоли, Вселенските и Поместни Събори и на Светите Отци – са „безкрайно остарели“ и сами по себе си „отменени“ … Затова живоцърковниците-обновленци, желаейки да вървят „в крак с живота“, въвеждат женен епископат, от който много свещеници стават „епископи“, овдовелите свещеници имат право да се оженят за втори (и дори трети) път и други антиканонични новаторства.
Разбира се, съветската власт веднага признава тази лъжецърква като „православна“, а истински православната, начело с Патриарх Тихон, лъжецърквата на своя „разбойнически събор“ от 1923 г. обявява за „политически престъпник“ и „лишен от патриаршески сан, свещеничество и монашество“. Те я назовават „тихоновска Съборна Църква“, „контрареволюционна“ и впоследствие я считат за „несъществуваща“.
И към тази обновленска, очевидно еретическа „съветска църква“, но призната от „съветската“ държава, се присъединявали множество неустойчиви, готови за всякакви компромиси, уплашени от кървавия терор на антихристиянските власти. И затова няма нищо учудващо в това, че сред тях е имало не само малодушни свещеници, но и Епископи, Архиепископи и дори Митрополити.
Всичко това се случва в зависима Русия, но се прави опит да се посеят същите плевели и в Руската Църква извън границите на СССР. Планът е бил прост: трябвало е да се зарази тази Божия нива със същите плевели. За тази подривна цел „епископът“ Серафим Ляде е признат за подходящ кандидат. Той два пъти е бил женен в Русия и е бил „посветен“ в обновленско „православие“. Впоследстие е бил ръкоположен в „епископ“ от обновленците при техния покровител Губелман – Ярославски – и като такъв му е дадено разрешение и е пуснат в чужбина – в Германия.
Там се проявява като върл антиболшевик. Обаче миналото му излиза на бял свят и се разкрива, че той е бил ръкоположен в „Живата Църква“ на украинските обновленци. Но това обстоятелство не пречи на църковната му кариера. Санът му на „епископ“ е бил признат от Синода на Руската Православна Задгранична Църква (РПЗЦ) много преди войната.
А с идването на Хитлер на власт политическото му значение се увеличава още повече. Нацистите го наричат „Вожд (Фюрер) на православието“. Те се нуждаели от него политически, а „църковното“ му минало ни най-малко не ги интересува – още повече, че антисъветската „Руска Православна Задгранична Църква“ го приема в йерархията си.
Синодът го въздига в „Архиепископ“, а след това в „Митрополит“. И всичко това въпреки „живоцърковното“ му минало. Като руски немец е бил назначен на Берлинската и Германската архиерейска катедра, имайки неофициална, но силна протекция в Синода от страна на „титулован“[12] немец … (Harvey Fireside. Icon and Swastika Rus. Research Cent. Harvard, 1971, p.77).
По-късно по време на Втората световна война се появяват още двама „епископа“ от обновленското ръкополагане: това са Игнатий Жебровски и Николай Автономов. Те също са били приети и от РПЗЦ „в същия сан“. Първият получава архиерейска катедра във Виена, а вторият – в Мюнхен. Но благодарение на енергичните действия на православното паство, особено на миряните от Съветска Русия, тези „епископи“ са били бързо разобличени и отстранени от катедрите.
Съдбата на „митрополита“ Серафим Ляде е била различна, благодарение на факта, че той е пристигнал от Съветския съюз много по-рано и останал много години на берлинската катедра. И освен това постът му в Третия райх е бил от голямо значение…
По време на войната Архиереят на РПЗЦ, Архиепископ Чилийски Леонтий се срещнал с „Митрополит“ Серафим Ляде. Той разпознава в него виден деятел на обновленската лъжецърква в Русия и „свещеник“ двоеженец[13]. От този момент окончателно се разкрива истинската биография на „Митрополита“.
На Архиерейски Събор Архиепископ Леонтий поставил темата и поискал да се постъпи с проникналия в Църквата лъже-„митрополит“ според закона на Светата Църква.
Но Съборът отбягнал да приеме единственото законно канонично решение.
Виждайки това, Архиепископ Леонтий направил ново заявление пред Архиерейския Събор, че той не може и няма да служи със „свещенослужителите“, ръкоположени от този лъжецърковник и самозванец Ляде, който се представя като „православен архиерей“.
И в случай, че в епархията му се появи такъв, ще му бъде забранено свещенството, защото този „свещенослужител“ не е бил ръкоположен от истински епископ, но от измамник и еретик, който няма никакъв сан. (…)“
Въпреки това, чрез подписания „Том на единението“, „страната“ на Евстатий-Пахомий потвърждава и признава ръкоположенията на румънците, както са извършени и така стават съотговорни със „страната“ на Кирик, който, когато установи единение с тях, ги призна без никакво канонично възстановление.
Обаче темата за каноничността на ръкоположенията им е много сериозна и признаването им съставлява още едно антицърковно и икуменическо деяние.
6) Също: Относно останалите извършени църковни деяния и свещенодействия и от двете страни решихме и ги признахме според намерение и действие действителни и канонични, след като са се извършили според реда и определението на Православната Църква (стр.17).
Какво означава „според намерение и действие действителни и канонични“? И как, и къде се потвърждава канонично? Църковното Предание никога не е признавало валидността на схизматическите действия „по намерение“ и по-точно на две различни „страни“. Оправдано е Църквата и Нейните Органи да говорят относно това, но когато „страните“ говорят за това, тогава съществува канонична безизходица.
Касае се за позиции, теории и „решения“ не само антиканонични, но и канонично безсмислени, според които фиктивните недействителни „тайнства“, извършени извън Църквата, стават „по икономия“ действителни и духоносни! Обаче действия, извършени от схизматици като многократни богохулства срещу Светия Дух и осъдени от Църквата, не могат да бъдат признати впоследствие „по икономия“ и по-специално извън Нея!
7) Впоследствие „като последно решение и деяние … се отправя братски призив към всички наши Братя, откъснали се от Тялото на Светата Христова Църква, отпреди и неотдавна, да оставят обвиненията и клеветите, „низверженията“ и „отлъчванията“ и да се потрудят … за единението на всички …, според заповедта и Архиерейската Господня молитва …да вси́ еди́но бу́дутъ: я́коже ты́, о́тче, во мнѣ́, и а́зъ въ тебѣ́,“ (…да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе,) (Йоан:17:21), (стр. 19, 20).
Тук се различава и подразбира нещо, което не се изповядва или не се поддържа явно на никое друго място. Съществува Тялото на Църквата Христова и тези, които още се намират извън това обединение. Те се смятат за откъснали се от нея в по-далечното или по-близко минало.[14]
Конкретната постановка и изявление има голямо значение от църковна гледна точка. Може би в този момент се намира основата и „тайната“ на цялата тази „обединителна“ операция!
Относно заявлението „приехме (заб.: всички останали „архиереи“)
отеческата препоръка и покана на беловласия старец, епископ на Арголида Пахомий за единодействие… и т.н.“ (стр.6,7), две неща са възможни (или едното, или другото), въпреки че никое от тях не може да изразява Църквата:
а) За канонична страна и изразяваща Църквата в тази „обединителна“ процедура се смята и подразбира от автора или от ръководния ум на обединението(!) и на обединителния том-„страната“ на Пахомий-Евстатий! Това обаче не се изповядва явно, за да не се накърни другата „страна“.
б) Никой изолирано не е имал или има каноничното право да изразява църквата между „разделените“. Това не се уточнява и не се обявява, а генерално се счита за дадено.
По причина на по-горната явна „творческа неяснота“ на текста на „единението“, що се касае до това кои представляват Църквата, кои са се откъснали от нея и кои се възвръщат в Нея, възниква по-голям проблем относно това „обединение“:
Дали представлява просто един вид икуменическо „обединение“, което изразява явно неправославно изповедание (заб. затова и се повтаря постоянно както от икуменистите, погрешно изтълкуваното „да бъдат едно, както и ние сме едно“ (Йоан:17:21)).
Дали представлява запланирана подозрителна цел, чрез която незаконно си служи с един ред от действия и текстове нейният архитект и автор?
8) Накрая с цел „Томът на единението“ да придобие някаква „значимост“ от уж православен характер се съпътства от един текст под заглавие „Общо Изповедание на вярата“.
В този текст се поставят накратко някои догматически и еклисиологически позиции, в които се съдържат доста неясноти и всеобщи определения. Те се формулират по такъв начин, че да се амнистират, забравят и да се снижават съществуващите от по-рано изкривявания и злославия на някои от договорилите се, както напр. злославието относно Светата Троица като „първа безначална църква“ и „Единение на Лицата“ на бившия епископ Кирик Кондояни.
СХОДСТВА И ПОДОБИЯ НА
ПОЗИЦИИТЕ И РЕШЕНИЯТА НА „ТОМА“ С ИКУМЕНИЗМА
Не е нужно някой да е специалист в църковните теми, за да разбере удивителното сходство на по-горе извършеното с икуменизма, както на теория, така и на практика.
Официалните икуменисти от новостилието се намират извън Църквата по причина на схизмата си и по причина на поддържане ереста на икуменизма. Но те считат себе си за членове на Православната Църква, а Православната Църква за един от „клоновете“ на Всеобщата „Църква“.
Чрез тези предпоставки участват в икуменическото движение на Световния Съвет на Църквите, в икуменическите диалози и т.н. Те признават църковност, съществуване на благодат и тайнства в еретическите лъжецъркви и отхвърлят, отстраняват, и вдигат съвместно осъдителните Решения на Църквата против еретиците и схизматиците. Паралелно обаче удостоверяват, че държат Православната Догма и признават всички Вселенски и Всеправославни Събори на Църквата.
В подобие на тях и „старостилните икуменисти“, за които става въпрос, на практика се намират извън Църквата по причина на схизмата си, но считат себе си за членове на Истинската Православна Църква. Те произхождат от две нейни „страни“ – клонове. И на основата на тези предпоставки организират „диалози“ помежду си, и продължават в образуването на още едно старостилно извращение чрез издаването на „Тома на единението“. Чрез него признават църковност, съществуване на благодат и тайнства в двете „страни“ и „отхвърлят-вдигат“ съвместно осъдителните Решения на Светия Синод на Църквата срещу тях, на която са били членове преди да се откъснат. Паралелно с това удостоверяват, че държат Православната догма и признават всички Вселенски и Всеправославни Събори и всички Решения на Църквата на И.П.Х. Елада, от която са се откъснали, по причина на новаторство и икуменизъм!
Наистина е скръбно и жалко положението на тези хора. Те не само остават непокаяни за извършената схизма и за дълбоките рани, които нанесоха на Църковното Тяло, но както и открито обявяват в „Тома на единението“ си – те продължават това дело и го поставят непосредствено на съда-решение на Същия Христос(!). Така те предосъждат, че Той „ще потвърди мястото и служението на всеки от тях в Светата Му Църква“!
С това показват, че надминават и официалните икуменисти в размера на заблудата си и на извратеното си понятие относно Църквата. Даже икуменистите не дръзнаха да отнемат Христовия Съд, който ще стане в „последния ден“ на Второто Негово Пришествие! Те обаче дръзнаха и това! Подходящи са словата на свети Василий Велики: за нечестието им ли да стена или за невежеството им ли да се гнуся? (P.G.31,476B)
АМНИСТИРАНЕ НА ЗЛОСЛАВИЕТО НА КИРИК
Обаче има и нещо друго, което доказва страшното лицемерие, непокаяние и забравата на злославието на договорилите се в това „единение“. В „Тома на единението“ става въпрос за решение „да не се използва повече“ термина „Безначална Църква“, за да не се причинява смесване с термина „Църква“, което касае „Едната Свята Съборна и Апостолска Църква“. Така също и понеже този термин „Като Светотриадически термин е отечески недоказан“.
Поменатото приемане, че е „отечески недоказано“, нищо друго не означава освен тържественото-обществено признание за правотата на Светия Синод! Светият Синод от самото начало на проблема, причинен от поддържането на поменатото новаторство относно „Безначалната Църква“ констатира и потвърди недоказуемостта на този термин от Светите Отци и призова г-н Кирик да го остави и да не го използва, защото се касае за новаторство.
Днес, 22 години след формулирането на тази теория и 14 години след откъсването му от Църквата, същият този г-н Кирик признава, че наистина теорията му е „отечески недоказана“. Обаче той не се покайва, не се смирява, не иска прощение от Светия Синод и Църквата на И.П.Х., от Която произлиза и не се обръща въобще към Нея за възвръщане. Вместо това се съединява и съучаства с други, откъснали се от Нея, присвоявайки си и обсебвайки заедно с тях права, позиции и служения, които не може да притежава, с цел заедно с тях да продължи войната срещу своята майка – Църквата!
А г-н Пахомий и г-н Евстатий, „оправдавайки“ неоправданото си откъсване от Църквата, се представиха като „свръх точни“ и „абсолютни бранители“ на Православното Изповедание и Канонически Ред. Днес, подписвайки „Тома на единението“, те признават като действителни и канонични не само „ръкоположенията“ на низвергнатия за злословие и схизма г-н Кирик, но и всички „ръкоположения“ по ред на предание на румънците съдружници на г-н Кирик. Те не вземат предвид, че по този начин признават като „православни“ и имащи „Апостолско приемство“ от една страна, никога непрекъсналата общение на дело с новостилците „Руска Задгранична Църква“, от друга страна признават откъсналата се от Московската Патриаршия през 1922-ра година злославна, новаторска, контролирана от комунистическата власт в Русия и анатемосана от московския патриарх Тихон (†1925) т.нар. „Жива Църква“. От нея носят „приемството“ си румънските „приемници“ на противоречивия и недоказан, представящ се за епископ Виктор Леу, както и „ръкоположените“ съдружници и „съепископи“ на г-н Кирик.
ОТНОСНО ИКУМЕНИЗМА
От дълги години и непрестанно Светият Синод се занимава с ереста на икуменизма и издава текстове, които информират за тази съвременна всеерес, чрез която дяволът „заблуждава цялата вселена“ (Апок.12:9) и воюва бясно срещу Църквата Христова. Толкова голямо е злото, което предизвиква тази ерес и толкова е голямо влиянието ѝ в съвременния свят, че настоятелното повторение на тази тема, с цел защита на Църковното паство, е не само нужно, но и наложително.
Огромно е влиянието, което оказва ереста на икуменизма върху главното поле на действие на ереста, тоест върху т.нар. „официални църкви“ на новостилците и на тези, които са в общение с тях. Това се потвърждава от бурните развития в съвременния свят.
Тревожен феномен е зараждането и увеличеният стремеж и развитие на едно икуменическо мислене-разсъждение, дори и у някои от тези, които се представят като антиикуменисти и които се предполага, че се борят срещу ересите. Това се удостоверява с течение на времето и се потвърждава и от факта, че се касае за хора, които се намират в широкия спектър на последователите на „Отеческия календар“. Те се самоназовават „Истински Православни“.
С цел обаче да се разбере по-лесно смисъла, който води към по-горното уверение, е нужно да се спрем за малко на епицентъра на икуменическата теория. Това е базовото начало и смисъла на икуменизма, което държи като основа цялата му „постройка-строеж“ и произвежда всички произтичащи проявления от икуменическо произхождение.
Основно начало на икуменизма е т.нар. „теория на клоните“. Според тази богохулна теория Църквата Христова е била някога Една, Съборна и Единна, както стъблото на едно дърво. С течение на времето обаче Тя уж е престанала да съществува като Една, Съборна и Единна и се е разцепила-разбила на много „клони-Църкви“, които по различни причини нямат общение помежду си.
Въпреки това, според теорията на икуменизма, Църквата Христова живее във всяка една от тези отделни „Църкви“, след като всяка една от тях е носител „на част от истината“. По този начин и на тази основа икуменизма смята, че той е длъжен да „възстанови“ Църквата Христова като „Една“ и „Съборна“, да съобедини всички отделни „Църкви“, без обаче да изисква за тази цел явно отхвърляне на ереста и осъждане на еретиците.
Чрез тази еретическа теория, така нареченото „икуменическо движение“ полага големи усилия и труд и с цел паралелно да се представят деянията и резултатите на икуменизма в съвременния свят, като уж да се касае за важно дело по умиротворение и единение на християните, което подпомага всецяло общественото благосъстояние на човечеството. И наистина, в светското мислене и възприятие на хората на днешния свят съединението на считаните за отделни „Църкви“ се приема илюзорно, като нещо много добро и нужно с цел да се прекратят разделенията и конфликтите, да се възстанови единението, мира, сигурността и щастието на земята.
Разбира се, целта за единението и мира не е лоша. Но ако тази цел се поставя като принос на Църквата Христова за мир в света и единението на човеците с един смисъл, напълно светски, длъжни сме да поясним, че Църквата Христова не може да бъде човешка обществена институция и синкретизъм. Като че ли е възможно църквата Христова да се смеси и отъждестви с откъсналите се от Нея еретически общества или с различните религии!
Така явно се пренебрегва Евангелската Истина и се подменя единствеността на Църковното Тяло и на Същия Христос, Който е Спасител на човечеството! Пренебрегва се спасителната цел на Църквата, която е обожествяването на човека по благодат и вечният живот!
По този начин се аргументира ясно спогаждането и съпоставянето на църквата „с този век“ (Рим.12:2) и Тя се „приравнява“ и „спогажда“ предвид на обстоятелствата, за да се „принизи-приравни“ до измеренията, които Ѝ налагат хуманистическото[15] и материалното[16] осмисляне на живота, и съществуването на човека в света.
Чрез тези предпоставки целта за мир и единение се превръща в самозаблуда. В края на краищата тази цел не само не намира своето изпълнение, но напротив, води до избори и ситуации по същината си неправославни, греховни и гибелни за вечното предназначение на човека.
Молбата за единение и мир в света не може да намери своето изпълнение освен единствено в нашия Господ Иисус Христос и в Истинската Му Църква: То́й бо е́сть ми́ръ на́шъ, сотвори́вый обоя́ еди́но, и средостѣ́нiе огра́ды разори́вый, вражду́ пло́тiю свое́ю, зако́нъ за́повѣдiй уче́ньми упраздни́въ, да о́ба сози́ждетъ собо́ю во еди́наго но́ваго человѣ́ка, творя́ ми́ръ, и примири́тъ обои́хъ во еди́нѣмъ тѣ́лѣ богови кресто́мъ, уби́въ вражду́ на не́мъ (Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата) (Ефес. 2:14-16), провъзгласява Апостолът на народите Павел. Той се позовава на помирението на евреи и езичници, т.е. на всички народи, чрез Христа и единението им „в едно тяло“ – на едно тяло Христово, на Църквата Му.
По подобен начин и Църквата славослови на празника на Петдесетница: Егда́ снизше́дъ, язы́ки слія́, раздѣля́ше язы́ки Вы́шній; егда́ же о́гненныя язы́ки раздая́ше, въ соедине́ніе вся́ призва́, и согла́сно сла́вимъ Всесвята́го Ду́ха (Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство призова, затова и единогласно славим Всесветия Дух).
И наистина, явяването на Светия Дух чрез разделянето на огнените езици на Светите Апостоли означава явлението на Църквата Христова (чрез образуването Ѝ в Тяло Христово). Чрез това велико събитие в историята на света се призовава единение в Църковното Тяло. Резултатът от този възвание-призив и присъствието на Светия Дух в света чрез Църквата, изследвано не само от еклисиологическа гледна точка, но и от чисто историческа страна, е единственото и основно истинско единение, примирение и побратимяване на хората, на народите. Това е единствената истинска свобода на света, без следа от насилие.
В това единение, обаче не само, че не се включват еретиците, но напротив, те са били причината за разделение на „единството на вярата“. Те са воювали против единството на Църквата Христова, предизвиквайки различни еретически и схизматически групи и лъжецъркви.
Относно тази тема се знае, че и Апостол Павел, и Църквата, чрез Решенията на Вселенските и Поместните Събори определиха и обявиха еретиците, лишени от Христа и отделени от Църковното Тяло. Апостол Павел провъзгласява страшното „Анатема“ за тези, които „искат да променят Христовото Евангелие“. Той пише: който проповядва различно от това, което сте приели, анатема да бъде (Гал. 1:9). А Седми Вселенски Събор определя основно: Който нарушава всяко Църковно Предание, писано или неписано, анатема.
„Анатемата“ означава потвърждението и определеното пълно отделяне на злославните от Църквата и от Бог. За Православието това е неминуемо условие, без което не може да бъде. Променящите „веднъж предадената от Светиите Вяра“ и откъсналите се от Църковното Тяло, по която и да е причина (на властолюбие или на други човешки страсти), дори и тя да не води до някои догматически изменения, не е възможно едновременно и да се намират в Църквата, и да извършват тайнства, и да приемат спасителната Благодат на Нейните Тайнства.
Свети Свещеномъченик Киприан Епископ Картагенски (210-258 сл. Хр.) предава освен другото и следното Правило на Вярата: Предадено ни е, че Един Бог съществува, и Един Христос, и една надежда, и една Вяра, и Една Църква, и едно Кръщение … Този, който се отдалечава от това Единение, ще се озове неминуемо при еретиците (Към Помпий, Послание PL).
Явно е, че които не са в Църквата Христова, се съпричисляват с мъртвите и не е възможно да оживотвори други, когато същият той не е жив (Към Коинт, Писмо).
Следователно съществува само една и единствена Църква Христова, едно и единствено Църковно Тяло. Църквата Христова е Тази, която има и предава Истинската вяра, т.е. Православието. Затова точно е „стълп и утвърждение на Истината“ (Тим. 1:3-14). А откъсналите се от Църквата Христова по причина на ерес или друга причина е необходимо да се възвърнат към Нея с покаяние и да отхвърлят ереста си, или който и да е предтекст, който са поставили за откъсването си от Нея. Всеки друг смисъл относно единението на „клонките“ и „страните“ и „църквите“, с цел възобновлението на уж разбитото единение на Църквата Христова, е в същината си неправославен, богохулен и икуменически.
Направихме тези необходими изяснения и обозначения относно икуменизма, антицърковното и антиправославното агресивно придвижване и напредване към икуменическото единение, защото е наложително да разграничим и осмислим изкривяванията и извращенията, които предизвиква-причинява икуменическата теория по отношение на правилното понятие за Съборността във вселенски мащаб и единението на Църквата Христова.
ЗАКЛЮЧЕНИЯ
Завършвайки този труд, който съставлява кратка оценка–резюме на „Тома на единението“ на двете схизматически групи, считаме за целесъобразно да обобщим накратко основните обозначения, които касаят текста на този „том“ по реда на изводите, които произтичат от него:
1) „Томът на единението“ не е църковен документ, защото не е написан и не произхожда от канонически църковен Орган. Освен това той няма в себе си характерните белези на един църковен текст.
Той представлява протоколно съглашение и единение на лица и повече прилича на текст на страни участници в образуване на един вид светска организация.
Нито една от двете договорили се групи не представлява Църквата.
Всички те са откъснали се от Църквата, а техните водачи са низвергнати чрез канонични решения на Светия Синод на Ц.И.П.Х. Елада, в която са членували.
Касае се за две схизматически групи, които се обединяват без да се възвръщат в Тялото на Църквата, което те са напуснали неоправдано и користно.
2) Решенията в „Тома на единението“ са своеволни, антиканонични и неправославни.
Това са „решения“, чрез които се дава забрава и „прощения“ на злославия, признават се тайнства, ръкоположения и Апостолско Приемство на злославни и схизматици.
Пренебрегват се и се презират канонични Църковни решения. Съзнателно и целенасочено се игнорират исторически събития и свидетелства. Изкривява се здравото учение на Църквата по отношение на законодателните Ѝ органи. Изопачава се действителността на тайнствата и потребността за покаяние като предпоставка за църковно единение.
3) Начинът на това извършено единение е чисто икуменически.
Удивлява подобието на критериите и решенията, които се представят в „тома“, с деянията на официалните икуменисти. Чрез тях се асимилира и отъждествява Църквата с ереста и схизмата, каноничността и антиканоничността, истинските тайнства на Църквата с обредите на еретиците и схизматиците, единството – общение в Тялото на Църквата, със светското обединение и съвместно съществуване на лица извън Нея.
4) Тримата конкретни бивши епископи – Пахомий, Евстатий и Кирик, на практика самооткъснали се от Тялото на Църквата чрез схизмата си, подписвайки „Тома на единението“, потвърждават, че нямат никаква връзка с Църквата, която ги е родила, възпитала и възвела в сан.
Те не са каноническо продължение и приемници на приснопаметния Архиепископ на Атина и Изповедник – Йерарх Матей. Те доказаха на практика, че са проводници и служат на нещо съвършено чуждо и обновленческо.
В заключение отбелязваме, че чрез настоящия документ не само се извършва контрол и ревизиране на злославното деяние и отпечатаното в „Тома на единението“, но преди всичко се поставя главно свидетелството на неноваторското Православие към всички направления, с цел да се защити народа Божий от всеки вид заблуждение и схизма, да се съхрани единството на Вярата и единението на Светия Дух, в съединението на любовта, на мира и на Истината. Амин.
Атина, 14-ти март 2019 г.
Богословската комисия, която е анализирала темата.
[1] Фракция – група от хора в организация, обединени от общи възгледи, цели и намерения; духовното значение на думата фракция се тълкува: според псалтира на Свети Цар Давид – „Превърна се в сирене сърцето им“, т.е. от мляко се е превърнало сърцето им в сирене и се е втвърдило против съепископите им. (тълкувание на Никодим Светогорец).
[2] Парасинагога – παρασυναγωγή–самочинно сборище.
[3] Еклисиология – ἐκκλησία–църква, от старогръцкия глагол εκκαλείν – повиквам, свиквам, поради което етимологическото ѝ значение е „събрание“ и λόγος–слово, разум, знание, учение: Православното учение за Църквата.
[4] Понятието „Сергианство“ се отнася до движение, появило се в Руската Църква чрез първоработника Митрополит, а след това Московски Патриарх Сергий Страгородский (1867-1944). През 1925 г., след смъртта на Московския Патриарх Тихон, Сергий приема антиканонично местоблюстителството на вдовстващия Патриаршески Трон. Въпреки многото противодействия и откази да се признае от много Йерарси, както и от голяма част от духовенство и вярващия народ, Сергий не само признава съветската власт, но всъщност предава църковния организъм на Московската Патриаршия в ръцете на безбожната и богоборна болшевишка власт. Резултатът е, че Московската Патриаршия се превръща в безволен орган на съветската власт, подпомагащ гонението на православните и насочвайки Я в мрежите на икуменическото движение.
[5] Νεοημερολογιτικης – Новокалендарна.
[6] Νεοημερολογιτων – Новокалендарците.
[7] Съответно и характерно е съдържанието на посланието на старшия секретар на Синода на Руската Задгранична Църква, протоиерей Георги Граббе:
Синод на Епископите
на Руската Православна
Църква извън Русия.
Прот.№ 3/50/1296 Септември 27, 1961
До Църковната Комисия
на Свещенослужителите на Църквата
на Истинските Православни Християни в Гърция
Обични Отци,
Получих Вашето писмо от 15-ти Септември 1961 и съобщих за съдържанието му на Негово Блаженство Митрополит Анастасий, както и на Техни Високопреосвещенства Архиепископи Серафим и Виталий. Затова аз мога да Ви дам следните отговори на Вашите въпроси:
1) ….2) ….3) ….4) ….
5) Нашата Църква никога не е обявявала вселенския Патриарх или гръцкия Архиепископ на Северна Америка и Южна Америка за схизматици и не е прекъсвала духовното общение с тях.
6) Нашата Църква следва стария календар и счита новия календар за голяма грешка. Въпреки това, нашата политика винаги е била да съхранява духовни връзки с Православните Църкви, които са приели новия календар, след като те празнуват Пасха според решението на Първия Вселенски Събор.
Ваш в Христа,
Протойерей ГЕОРГИ ГРАББЕ
Старши секретар на Синода на Епископите
Уведомление-известие:
1. Канцеларията на Вселенския Патриарх
2. Към Негово Блаженство Яков, гръцкия Архиепископ на Северна и Южна Америка
[8] Владимир Мос в своя труд Romanitas, 4 глава „Between the hammer and the anvil“ („Между чука и наковалнята“) пише:
… Митрополит Серафим ръкоположи заедно с Епископ Стефан на Виена и епископ Филип на Потсдам о.Василий през декември 1949 г. Той промени името му на Василий-Виктор. Според докладите на Securitate (Румънската Тайна служба за Безопасност) епископ Василий-Виктор признава на своя разпит, че английският агент Аткинсон е заплатил по 1000 английски лири на всеки един от тримата епископи, за да го ръкоположат. Въпреки това в архивите на германския епископат на Р.П.Ц.З. не съществуват данни за съответното ръкоположение (1000 англ. лири през 1949г. имат стойност на около 40000 днешни евро).
[9] Първият период на гоненията в Съветския съюз продължава до 1922 г. Гонителите осъзнават слабостта си, променят метода на репресиите и се опитват да ударят Църквата, посявайки раздор между вярващите и създавайки нова „църковна“ организация, наречена „Жива Църква“, над която те осъществяват пълен контрол. Осъществяването на този план започва през лятото на 1922 г. … Водачите им приемат ръководството на църковния преврат и свикват „синод“, чрез който внедряват такива реформи като: 1) въвеждането на Григорианския календар, 2) въвеждането на „женен“ епископат; 3) въвеждане на второбрачие за свещенослужителите (К.Г.О., издание 64, април 1983 г., стр. 146-147)
[10] Русская Православная Церковь Заграницей (РПЦЗ) – Руската Православна Църква в чужбина.
[11] Живоцърковници (рус.) – обновленците, участващи в деянията на богоборната власт.
[14] Вероятно тук се подразбират последователите на схизмата на „петимата“ и каноничния Свети Синод.
[15] Философската идея, която поставя човека и неговите нужди в центъра на всяка дейност и го вижда като централен стълб във всяко решение, което се приема. От гледна точка на Православието – това е философия и човешко знание: тоест, според Свети Апостол Павел човек може да възприема и описва според знанията и критериите на ума си, ума на човека, нероден от Христос.
[16] Философското течение, което твърди, че началото, основата, фундамента и същността на всичко е материята! От православна гледна точка подобно възприятие е пълно отричане на съществуването на Бог и Неговите дела за сътворението и спасението на човека.
История на Православната Църква – ΕΚΚΛΗΣΙΑ Γ.Ο.Χ. ΕΛΛΑΔΟΣ 