Вчера, когато се наслаждавахме на твоето достославно присъствие, след някои други беседи, по повод на които и ти беше пристигнал тук, стана дума и за някои теми засегнати в Свещеното Писание и ние, намирайки се в голямо недоумение, се разделихме един с друг, без да постигнем съгласие в тези неща. Ние, разбира се, като хора прости съвсем не можем да се сравняваме с теб по присъщата ти мъдрост. Но за да не би с мълчание относно това, за което трябва да се говори, да навлечем върху себе си осъждане, защото Писанието казва: Изобличи ближния си, и няма да понесеш грях заради него (Лев. 19:17), а от друга страна, че изобличавайки мъдрия, той ще те обикне (Прит. 9:8), ние счетохме за нужно да кажем пред теб необходимото.
Ти, господарю мой, ще кажа накратко, обединявайки много въпроси и възражения, каза, че освен по въпроси на вярата, по никакви други Господни заповеди никой не трябва да вразумява председателстващия пастиреначалник, когато той, дали по неведение или умишлено, върши нещо непозволително. А ние казахме, че напротив, не само трябва, но дори е наложително, но само от такива, които превъзхождат другите в познанието и благоразумието. И какви ли само доказателства за неоснователността на такова мнение ние не бихме могли да приведем? Ето един пример от Стария Завет.
Първо, какво мислиш за постъпката на Даниил (Дан. 13:46–62)? Не се ли е удостоил той с похвала за това, че не само вразумил, но и осъдил старците, беззаконно обвинили светата Сусана, макар сам да бил на такава възраст, която по закон не му давала право да говори и да се изказва свободно? Така ли е или не? И нима не одобряваш направеното от Иоав, когато божественият Давид замислил да преброи народа, което послужило за повод на Господа да се разгневи. Иоав възразявал, удържал и се стараел да убеди Царя да не върши това (2 Цар. 24:1–9). Нали знаеш историята?
В същото ме убеждава и Иотор, който напомнял на Моисей и го увещавал да не управлява по този начин народа, като така го вразумявал и го склонявал да приеме неговото мнение (Изх. 18:13–24). А кой бил той? Другородец, макар и тъст на Моисей. И на кого говорил? На този, който вършил всичко по Божие откровение. Но да кажем и още не много, за да не стане речта ни прекалено дълга.
Да преминем към Новия Завет. Нека чуем, многопочитаеми, повеленията на гръмогласния вселенски проповедник: Но ако дойде откровение някому другиму, който седи, първият нека млъкне (1 Кор. 14:30); и това се отнася не само до въпроси на вярата, както е според твоето възражение. И дори нещо, което едва не забравих, великият проповедник на истината Иоан изобличавал Ирод (Мат. 14:4). Отговори ми, моля те! Зная, че против казаното от мен е готова насмешката: „Той поставя себе си наравно с пророка”. Но не е тъй, многоуважаеми. „Тия неща”, казва апостолът „бяха написани за поука нам” (1 Кор. 10:11). И още казва св. ап. Павел: Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа (1 Кор. 11:1).
А как може човек да мисли праведно, а да действа неправедно, когато божественият Иаков твърди, че вярата се вижда от делата и тези, които съгрешават в едното, са загубили и другото (Иак. 2:17)? При толкова много свидетелства и при такива свидетели, аз не мисля, че твое благородство би продължил да възразява. Ако ли пък да, то изпрати на наше недостойнство разбор на гореизложеното, а също и ясни възражения от това, с което разполагаш.
О, ако такива биха били налице! Ние бихме замълчали и бихме просили прошка за своята настойчивост, макар и породена от ревност. Защото само осъждането е лесно и достъпно за всеки желаещ, както ти си чел. А да подкрепяш своето мнение, основавайки се на свидетелството на Боговдъхновеното Писание е свойствено само за наистина здравомислещи и умни мъже. Но за да не удължим твърде много това писмо, ще завършим, като прибавим само казаното от св. Василий Велики с цел най-пълно доказване на изреченото дотук. Пребъдвай в здраве с целия ти дом, възлюбени господарю наш, благоденствайки във всяко отношение, защото и когато пишем, и когато не пишем, ние желаем да съхраним благото на твоята любов.
Из 20-то слово на свети Василий Велики за подвижничеството: Както настоятелят е длъжен да ръководи братята във всичко, така и на тях пък лежи задължението да правят напомняния на настоятеля, ако у него се заподозре някаква погрешност. Но за да не се нарушава благочинието, това трябва да е позволено на онези, които превъзхождат другите и по възраст, и по благоразумие[1]. Из 34-то слово: Който не приема разпорежданията на настоятеля, е длъжен насаме чистосърдечно да му изложи своето възражение, ако за такова е налице здраво основание съобразно със смисъла на Писанието, или пък мълчаливо да изпълни разпореденото. Ако сам го досрамее, то нека да се възползва от посредничеството на други[2].
Из неговите нравствени правила, слово 72-ро: Слушателите познаващи Писанията са длъжни да изпитват това, което говорят учителите и съгласното с Писанията да приемат, а несъгласното да отхвърлят и от придържащите се към такива учения още повече да се отвращават[3]. Предстоятелят на словото е длъжен всичко да върши и да говори с внимание, предпазливост и след дълго изпитване, с цел да благоугоди на Бога като човек, който има нужда от одобрение и свидетелство даже от онези, които са му поверени[4].
Преподобный Феодор Студит. Послания. Москва. Изд-во им. свт. Игнатия Ставропольского, 2003.*
Превод: Божидар Главев
[1] Свт. Василий Великий. О подвижничестве. Правила, пространно изложенные. Вопрос 27. Творения в русском переводе. Т. V, стр. 132. М. 1901.
[2] Пак там. Въпрос 47. Творения в русском переводе, стр. 164.
[3] Свт. Василий Великий. Нравственные правила. Правило 72. Гл. 1. Творения в русском переводе. Т. III, стр. 388. М. 1901.
[4] Пак там. Правило 70. Гл. 37, стр. 387.
История на Православната Църква – ΕΚΚΛΗΣΙΑ Γ.Ο.Χ. ΕΛΛΑΔΟΣ 
Трябва да влезете, за да коментирате.