Съвети на ума към неговата душа

Св. Марк Подвижник

Слово Пето
За това какво означават думите „който намрази душата си“

Чуй, разумна душо, с която споделям всичко, искам да ти кажа нещо тайно и всеобщо, което не знаех, докато не бях очистен от страстите и което постигнах чак след като чрез Божията благодат се освободих от тях.
Аз разбрах, о, душо моя, че и аз, и ти, обхванати от противоестествени действия, по незнание се въвличаме в заблуждение и затова обвиняваме за своите грехове другите
и твърдейки, че злото се намира извън нас, понякога обвиняваме Адам, понякога сатаната, а понякога другите хора, и мислейки, че с това водим борба с другите хора, се борим срещу себе си и предполагайки, че се защитаваме един друг, и аз, и ти воюваме един срещу друг, и мислейки, че облагодетелстваме себе си, като безумния, досаждаме сами на себе си, и справедливо се подлагаме на болезнени трудове и унижения, защото мислим, че обичаме заповедите, а причините за тяхното изпълнение, поради своето самозаблуждение, ненавиждаме.
И така, аз достоверно узнах, че никаква власт не ни принуждава несправедливо нито към добро, нито към зло, но от момента на Кръщението, към когото склоним по наша собствена воля в налото на действието си – Бога или дявола, той справедливо после ни поощрява във всичко, което му съответства.
Началото на всяко действие са два прилога на помислите, които не се забелязват от ума: човешката похвала и угаждането на тялото, които, когато неволно (без нашето желание) се доближават до нас, преди да се съгласим с тях с нашата воля, не представляват нито порок, нито добродетел, но служат за изобличение на склонността на нашата воля – накъде е насочена тя.
Господ желае да търпим унижения и да измъчваме себе си, а дяволът иска обратното и затова, когато ние се радваме на горепосочените нападения, е очевидно, че като проявяваме непослушание към Господа се скланяме към сластолюбивия дух, а когато скърбим заради тях е очевидно, че се скланяме към Господа, обиквайки тесния път. Затова и тези две изкушения са допуснати да се насочват срещу хората, за да може тези, които обичат Божиите заповеди да преклоняват своята воля пред Христос, а той като намери вход (в тях чрез този избор) насочва ума им към истината. Същото разбирай и за противното: тези, които, напротив, обичат човешката слава и угаждането на тялото, дават вход на дявола, и той като получи достъп до душата, ни предлага своите зли внушения и по мярката, в която ние се наслаждаваме на тези помисили, не престава да добавя към тях, докато ние не възненавидим тези две помисли. Но ние така ги обичаме, че заради тях не само пренебрегваме добродетелите, но и самите тези нападения при случай използваме един срещу друг: понякога измъчваме тялото си заради тщеславието, а понякога понасяме безчестие заради сластолюбието. А средство за тщеславието и телесното наслаждение е сребролюбието, което според Божественото Писание е корен на всички злини (Тим. 6: 10).
Но ти ще кажеш, о възлюбена душо, че ние не събираме злато и нямаме собственост. А аз ще ти кажа, че нито златото, нито собствеността сами по себе си носят вреда, но вредна е, както казах, пристрастната злоупотреба с тях. Защото е имало богати хора, като светият Аврам, праведният Йов и Давид, които, без да имат пристрастие към богатството, са угодили на Бога. А някой от нас и без богатство, чрез маловажни вещи, са възпитали в себе си страст на любостежанието. Така ние сме по-зле от онези, които са придобили голямо богатство, защото като сме оставили предназначеното за нас злострадание, се предаваме на страстите с някакво хитруване, стремейки се да се укрием от Бога: защото като избягваме сребролюбието, не избягваме сладострастието и без да натрупваме злато, събираме маловажни вещи; не приемаме началството и властта, а славата и похвалите, които ги съпровождат всячески приемаме; оставили сме собствеността, а наслажденията от нея не сме и ако помислим да ги изоставим (наслажденията), то не е за да избегнем излишеството, а като че от погнуса от Божиите творения, мислейки в себе си: не се докосвай, не вкусвай, не пипай (Кол. 2: 21)
Когато чуеш, о възлюбена душо, за престъплението на Адам и Ева, то вярвай, че в началото това наистина е станало с нас, но ще откриеш, че и днес същото се случва с теб и с мен. Но това, по словото на апостола: Всички тия неща им се случваха, за да служат за образи, а бяха написани за поука нам, до които стигнаха краищата на вековете (1 Кор. 10: 11). Защото след като се възродим в кръщението и бъдем въведени в рая на църквата, ние сме престъпили заповедта на този, който ни възроди. Господ ни е заповядал да обичаме всички единоверни, и от всички тях чрез търпението да вкусваме принасяния плод, според казаното в Писанието: от всяко дърво в градината ще ядеш (Бит. 2: 16), а ние като последвахме внушението на змията, едни възлюбихме като добри, а други възненавидяхме като зли, което е и дървото на познаване на добро и зло, от което като вкусихме, ние умираме мислено, не защото Бог е сътворил смъртта, а защото човекът си я навлякъл като възненавидял ближния си, защото Писанието свидетелства, че Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите (Прем. 1: 13). Той не е подложен на страстта на гнева, не измисля начини за отмъщение, не се изменя според достойнството на всеки, но е сътворил всичко по Своята премъдрост (Пс. 104: 24) и е предопределил, че ще съди всичко по духовния закон. Затова Той не казал на Адам: в деня в който ядете Аз ще ви умъртвя, но предпазвайки ги, им предвъзвестява закона на правдата като казва: в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш (Бит. 2: 17). И въобще, Господ е определил, след всяко дело, добро или зло, естествено, а не по особено определение, както мислят някои, които не познават духовния закон, да следва съответното му въздаяние. Ние, които познаваме този закон частично, трябва да помним, че ако възненавидим някого от единоверните като лош, то и Бог ще ни възненавиди като зли, и ако отхвърлим от покаянието някого като грешен, то и ние ще бъдем отхвърлени (от Бога) като грешни, и ако ние не прощаваме на ближния си съгрешенията му, то по същия начин и ние няма да получим прошка на съгрешенията ни. Като обявява този закон, нашият Законодател Христос ни казва: не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете (Лук. 6: 37). Като знаел този закон, св. апостол Павел казал ясно: с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш (Рим. 2: 1). И пророкът, не без да го знае, възкликнал така към Бога: защото ти ще въздадеш на всички според делата им (Пс. 6: 13) и друг пророк от името на Бог казва: Отмъщението е Мое, и Аз ще отплатя (Втор. 32: 35). Но защо посочвам различни места, когато цялото Писание, както старото, така и новото, и особено великият Псалмопевец по-ясно от другите ни показва този закон, за да можем като познаем неговата духовност и тайнствено предопределение и като се убоим от нашата лесна изменчивост във всичко, да се постараем не само явно, но и тайно (в дълбините на сърцето си) да възлюбим ближните си. Защото този закон не е като Мойсеевия закон, който осъждал само видимото, но е духовен и обличава и тайното. Впрочем и законът на Моисей бил даден от Самия Бог и бил съобразен с това време. А духовният закон допълнил Мойсеевия с благодатта на нашия Господ Иисус Христос, който казва: не да наруша съм дошъл, а да изпълня (Мат. 5: 17). Затова и трябва при всяко дело, като кажем веднъж, после да прощаваме на този, за когото мислим, че ни е обидил, независимо дали обидата е имала правилно основание или въобще не е имала, като знаем, че въздаянието за прощаването на обидите превъзхожда въздаянието за всяка друга добродетел. А ако не можем да направим това, заради надделелия грях, трябва в бдение и злострадание да молим Бога да се смили над нас и да ни даде тази сила.
При това, о възлюбена душо, на всяко място и винаги, и при всяко дело трябва да имаме само едно намерение: при различните обиди от хората да се радваме, а не да скърбим. Да се радваме, но не просто и без ръзсъждение, а защото имаме възможност да простим на съгрешилия и да получим прошка на собствените си грехове. Защото в това се състои истинското Богопознание, което е много по-голямо от всяко знание и с помощта на което ние можем да умоляваме Бога и да бъдем послушани. Това е плод на вярата, с това се доказва нашата вяра в Христа, чрез това можем да вземем кръста си и да последваме Христа, това е майката на първите и големи заповеди, защото чрез него можем да възлюбим Бога от цялото си сърце и ближния като себе си. Затова трябва да постим, да пребиваваме в бдение и да подчиняваме тялото си, за да се отвори сърцето ни и вътрешното ни разположение и като приемем това в нас, вече да не го изхвърляме. Тогава за това, че прощаваме на ближния си съгрешенията му, ще открием, че благодатта, дадена ни съкровено в Светото Кръщение, ще действа в нас, вече не безизвестно (за нас), а осезаемо за нашето съзнание и чувство.
На тази добродетел пречат двете страсти – тщестлавието и сластолюбието и затова първо трябва да се отречем от тях в ума си, а после да се стараем да придобием тази добродетел. Затова, о душо, когато се предаваш доброволно на тези две страсти, не обвинявай никого: нито Адам, нито дявола, нито другите хора, но влез в борба с твоята воля и не пренебрегвай това: тази борба е междуособна и не е външна (защото няма да воюваме с ближния си), но е вътрешна и никои от хората не може да ни помогне. Ние ще имаме само един помощник, Христос, който тайнствено пребивава в нас от момента на кръщението и откакто нищо не е скрито. Той ще ни е съратник в тази борба, ако ние според силите си изпълняваме Неговите заповеди.
Нашите противници както вече беше казано са: сластолюбието, което е съединено с тялото и тщеславието, което покорява и мен и теб (ума и душата). Те прелъстили Ева и измамили Адам: сластолюбието показало дървото, а тщестлавието добавило към това: ще бъдете като богове, знаещи добро и зло (Бит. 3: 5-6). Като първосъздадените Адам и Ева (познали своята голота) се засрамили един от друг, така и ние (душата и умът), отхвърлили от нашите мислени очи незлобието и виждайки себе си голи, се срамуваме един от друг в съвестта си и си съшиваме смокинови листа: обличаме се с външното покривало на думи, лицемерни постъпки и самооправдания. А Господ ни приготвя кожени дрехи и ни казва: с търпението си спасявайте душите си (Лук. 21: 19) и съответно ни съветва: който опази душата си т.е. я остави в злопаметност или къкъвто и да е било друг грях, ще я погуби, а който е изгубил душата си (не съизволявайки към зло) ще я запази (Мат. 10: 39) във вечния живот в Христа Иисуса, нашия Господ, комуто подобава всяка слава, чест и поклонение, с безначалния Му Отец и животворящия Дух, во веки. Амин.

превод от руски*: Борислав Аврамов

Този, който пренебрегва заповедта за молитвата, прави най-тежки нарушения относно останалите заповеди.

Умножавай молитвата докато помниш Бога, за да те помни Господ, когато ти забравиш за Него.

По-добре благожелателно да се молиш за ближния, отколкото да го обвиняваш при всяко съгрешение.

Всеки, който е кръстен в Православната църква получава тайнствено всичката благодат. Нейното действие той ще почувства според степента, в която изпълнява заповедите.

Не търси съвършенството на закона в човешките добродетели, защото в тях няма да го намериш съвършен. Неговото съвършенство е скрито в Христовия кръст.

Не е възможно със собствени усилия да постигнем точно и пълно разкриване на Евангелието – това е дар от Христа.

Бидейки любознателен, бъди и трудолюбив, защото голото знание прави човека надменен.

Този, който е смирен и зает мислено с духовен труд, когато чете Св. Писание, той ще приложи всичко към себе си, а не към някой друг.

Който върши добро и търси въздаяние, служи не на Бога, а на своето себеугаждане.

Господ, като желае да покаже, от една страна, че всяка заповед е задължителна, а от друга страна, че осиновяването е дарувано на човеците чрез Неговата кръв, говори: „Когато изпълните всичко вам заповядано, казвайте: Ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим“ (Лука 17:10). Затуй Царството небесно не е възмездие за извършените дела, но дар от страна на Владетеля – дар, приготвен за верните раби.

Ако си допуснал в себе си началото на греха [ако си приел помисъла], не си казвай: той няма да ме победи, защото след като си го допуснал, ти си вече победен от него.

Лукавият (изкусителният) помисъл за ония, които го побеждават в себе си, е знак на любов към Бога, а не знак на грях. Защото не нападението на помисъла е грях, но приятелската беседа на ума с него. Ако не обичаме тоя помисъл, защо се задържаме при него? Невъзможно е щото нещо, което ние от сърце ненавиждаме, продължително да събеседва с нашето сърце, без ние греховно да участваме в това.

Предишните грехове, спомняни по вид, вредят на благонадеждния. Защото, ако причиняват скръб, те отдалечават от надеждата; а ако си ги представяш без скръб, те влагат вътре предишната нечистота. Когато умът чрез отричане сам себе си придобие мислена надежда, тогава врагът, под предлог на изповед, изобразява предишните му грехове, за да възпламени страстите, които по Божията благодат са вече забравени, и да увреди тайно човека. Защото тогава и здравият ум, който ненавижда страстите, по необходимост ще се омрачи, смутил се от извършените грехове. И ако той още е мрачен и сластолюбив, по всякакъв начин ще се задържа в помислите и страстно ще беседва с тях, когато го нападат, така че този спомен ще бъде не изповед на греховете, а представа за миналите греховни впечатления. Ако искаш да принесеш пред Бога неосъдителна изповед, не си спомняй греховните изменения по техния вид, но мъжествено търпи явилата се скръб за тях.

Има разобличаване [на ближните], породено от злоба и чувство за мъст, но има и друго: поради страх Божи и [любов към] истината.

Не допускай да изобличаваш в грях този, който не се е провинил към теб: такова изобличаване принадлежи на властта.

Не се захващай с изобличение да лекуваш този, който се хвали с добродетелите си, защото един и същи човек не може едновременно да обича и показността, и истината.

Дяволът ни представя в нашите очи за нищожни малките грехове, защото по друг начин не може да ни вкара в големи грехове.

Ако видиш, че някой те хвали лицемерно, то очаквай по друго време от него порицание.